Другото лице на насилието

Насилие има тогава, когато има липса на съгласие.

Какво си представяш, когато чуеш насилие?

Как някой удря друг, бие, мъчи, изнасилва … или може би как наказва с мълчание, дисквалификация, ултиматуми, емоционално отдръпване?

Да, всички тези са разпознаваеми форми на насилие. Но има една форма, която по-трудно се разпознава – насилието през маската на грижата.

Замисляли ли сте се, че това не само е възможно, но и е много често срещано?

Чували ли сте: „Аз го направих защото ме е грижа.“, „Аз знам от какво имаш нужда!“, „Исках да ти дам!“ Насила можеш да вземеш, но насила не можеш да дадеш казват. Но, може да опиташ.

Силни послания. И много пъти истинни и с добри намерения. Но пътят към ада често е постлан с добри намерения. Тези желания не са непременно лоши, те могат да бъдат много ценни при положение, че даващият провери дали са желани или нужни на другия.

Да си в ролята на даващ (спасител) означава и да се поставиш „отгоре“, значи че от теб зависи, че си важен. И още повече - властта е в теб.

Често пъти улисани в собствената си идея за това колко много можем да дадем (и това не е непременно илюзия, може да е вярно), колко ценни неща можем да предложим, забравяме да питаме другия дали наистина иска, това което му предлагаме.

А може и по-лошо: той да ни каже, че не иска това имено сега, а ние да продължим да предлагаме с аргумента, че знаем от какво има нужда той. Арогантно. Арогантно и незряло.

Ако сме важни за другия може много лесно и нежно да ги „изнасилим“ предлагайки услугите си в името на неговата нужда. „Ти можеш и да не осъзнаваш сега твоята нужда, но повярвай ми аз знам по-добре от теб“. И ако сме в ролята на авторитет за този човек, наистина можем да го заблудим. Може да сме прави разбира се, но факта че сме игнорирали неговото „не“, означава че вече сме в ролята на насилници. Не е имало съгласие.

Ако използвам метафора, ситуацията би изглеждала така: Аз обичам плодова салата и тя е полезна за мен. Обаче аз цяло година доволно си хапвам плодова салата и вече ми се повръща от нея. Явява се важен за мен човек, който ми поднася любимата ми плодова салата. Обаче сега на мен изобщо не ми се яде такова. Просто съм се пренаситила. И казвам „Не, благодаря! Страхотна е салатата, която ми предлагаш, но вече съм се преситила и не искам. Ще пропусна. “ Моето „не“ не бива зачетено и тогава под предлога, че имам нужда от тази салата, аз подавам, защото този напорист натиск идва от важен за мен човек. Гадост! Повръща ми се. И не само това. Усещам гняв! И как не – минати са ми границите. Несъгласието ми е игнорирано. Но, как да избухна пред авторитета? А ако съм малък, дете, как да не се „съглася“ с родителя от когото завися?

Трудна ситуация. Трудна, но не нерешима. Особено, ако вече не съм дете и не съм в положение на зависимост. Разбира се, трябва да си понеса последствията, защото така правят възрастните.

Имам няколко избора: мога да изразя несъгласието си, този път по-силно за да бъда чута; мога да замълча, за да си гарантирам подкрепата на авторитета и да си хапна салатата от която ми се повдига; мога да се нагълтам с вина, че съм толкова лоша, че не уважавам тази страхотна салата и този мил човек, който така грижливо ми я предлага и да обърна гнева навътре в себе си.

Познато ли ти е това положение? А изходите?

А сега се запитай: дете ли си или вече си пораснал?