Приказка за черната магия и бялата магия

Имало едно време една красива млада жена, жизнерадостна и енергична. Тя се влюбила в един красив млад мъж и тяхната любов покълнала.  Жената забременяла. Как светела само! Във всички цветове на дъгата. С трепет очаквала своята рожба.

Но съдбата понякога е жестока! Не било писано този път жената да стане майка – детето се родило, дори име му дали, но жената така и не го видяла. Казали и че било починало …. Тя не успяла нито да го посрещне, нито да го изпрати …

От този момент натам черна магия се спуснала върху жената. Всичките ѝ цветове угаснали, станала сива. Угаснал и животът в нея. Тя станала като празна черупка.

Застинала.

Блокирана.

Ужасена.

Неспособна отново да се свърже със себе си или друг. Неспособна да изпита удоволствие. Станала сляпа и глуха за нуждите си, но с това едновременно ослепяла и оглушала за нуждите на другите. Черупката ѝ отблъсквала всичко  - и хубаво, и лошо. Нищо вече не можело да стигне до сърцето ѝ. Тя не позволявала, защото сърцето кървяло, боляло. Тя трябвало да го защити!

Черупката не пускала нищо вътре, но и не пускала нищо навън. Тъгата, гневът, радостта, срама, безмерният ужас останали заключени вътре в нея.

И още преди жената да изплаче тъгата, преди да изкрещи гнева, преди да изживее радостта, преди да покаже срама, преди да назове страха тя разбрала, че е отново е бременна.

Отново ли е черната магия? Или е втори шанс?

Какво да прави?! Как да се чувства?! Дали ще успее този път да срещне живо детето си …. Страхът и ужасът сковали още повече жената. Радостта била изтикана навътре. Несъзнателно жената изпращала послание към бъдещото си дете: „Светът е опасен! Ще ти трябва защита!“

А детето в нея растяло …. И още там в корема усещало този страх. Всеки опит да се свърже и почувства майка си,  бил обречен. Ужасът който идвал оттам бил непосилен за крехкото уплашено създание. Но то имало голяма сила, мобилизирало се и започнало да помага мама да е добре, за да оцелее и то. Инвестирало в нея, за да има и за него.

Душата му шепнела: „ОСТАНИ С МЕН ЗАЩОТО ИМАМ ОГРОМНА НУЖДА ОТ ТЕБ, НО СТОЙ НАСТРАНА, ЗАЩОТО МЕ Е СТРАХ ДА СЕ СЛЕЯ С ТЕБ“ Тези думи се вдълбали в неговата душа.

Родило се то в месеца на топлите жълтурчета. Топло греело и слънцето, но майката и детето не чувствали тази топлина. Майката не си позволила повече радостта, защото болката от загубата още била жива и кървава. Предпочитала да не чувства, отколкото да я боли. Така лишила детето от най-важното – Емоционалната връзка.

А детето? И то не чувствало нито топлото на слънцето, нито топлото от мама. Вече освободено от своя затвор, то нямало сили да продължава да инвестира в другия, сега е трябвало да съхрани себе си. Прибрало се навътре и започнало да си фантазира ….измислило си една майка, която е топла и мека. Майка която го дарява с любовта си и изобилието си. И която винаги е с него, когато то отправи очите си нагоре. И заживяло с този свой сън…Когато пораснело, често погледът му отивал нагоре, в търсене на тази друга майка. А в реалността спяло. Наричали детето „спокойно“, но не знаели как да го събудят да суче. Майката ставала все по-уплашена, все по-замръзнала, все по-гневна. Но  нищо от това не можела да покаже. Черупката се втвърдявал с всеки изминат ден.

А детето растяло в студена среда, не защото мама не го обичала. Мама много го обичала! Дори твърде много ….то било всичко за нея, тя го свръхобгрижвала …просто тя не можела да му даде това от което то има нужда. Тя давала само това, което е имала. Тя се грижела за детето, но механично, студено, така, както можела през черупката. Мама не разпознавала детските нужди, защото не разпознавала и своите. Отдавна си била забранила да чувства.

Но черната магия действала - жената сякаш гледала през омагьосано огледало … гледала момиченцето си и все искала да види някой друг. Някой изгубен, някой непознат, някой когото никога не била срещнала, но носила 9 месеца под сърцето си …. Собственото ѝ живо дете растяло непознато за нея, защото тя търсела другото….

А момиченцето растяло красиво като мама, със замечтан морско-зелен поглед и медено руси къдрици. Растяло без да може да разпознае своите нужди. Без да може да свърже със себе си. Растяло едновременно прегрижено и в липса. Усещало че е важно за родителите си. Единствено. Съкровище. Това го товарело с голяма отговорност. Твърде голяма за него в този момент.

Две сили растели в него - едната го карала да отговаря на тези очаквания, да не разочарова, да бъде единственото , безценното, най-доброто и послушното. А другата била силата в противовес и го карала да опитва, да бъде непокорна, да се срещне със себе си, да бъде голяма независима и силна.

Но, мама държала детето близо. Не можела да си позволи да го загуби. Не пак. Не отново. Давала му твърде много, но и му взимала твърде много! Давала му грижа, но и изисквала. Давала му наготово, но го лишавала от свободата на собствените му грешки …. Простор липсвал. Пространство. Пространство за другия, пространство за грешки, пространство за прошки, за топла и несъвършена любов ….Наместо това имало правила, хранене под час, рестрикции и наказания.

И така времето минавало …. Майката остарявала, а детето пораснало.

И независимо, че не се виждали често те били свързани с омагьосана нишка, черна нишка, която тровела животите им.

Всеки миг, когато жената погледнела дъщеря си, виждала в нея всичко това което е копняла да бъде, но отдавна си била забранила: безгрижна, свободна, нехайна, грабеща с шепи от живота. Това събуждало древен гняв в нея, но тъй като той също бил забранен, единственият начин да излезе бил през отровни думи.

Всеки миг, когато момичето погледнело майка си, виждала в нея всичко това което не искала да бъде: домакиня, стриктна, предвидима, подредена, покорна, ограничена. Това събуждало гневът в нея и отровните думи не закъснявали.

Тези думи се впивали в сърцето на момичето и все път когато то чуело майка си да говори така то се чувствало отхвърлено. С тялото си спомняло как дълго отхвърляло себе си и инвестирало в майка си, само и само за да оцелее  И това събуждало огромен безименен гняв в нея! Но как да го насочи към майка си?! Не може, не иска. Затова част от гнева излизал като отровни думи (имало примера и знаело как), а другата част не излязла от тялото. Потънала в него. Потънала, но не изчезнала, а се превърнала в болести.  Момичето отчасти осъзнавало, че боледува и заради това да получи внимание от мама.

Е, не била онази топла и изобилна любов, която си фантазирало. Но все пак е нещо, нали?

Времето си минавало, а по нишката течала черната магия, която тровела сърцата и душите им.

Докато един ден  …..

*Приказката е недовършена, защото ако се припознаеш в нея имаш шансът да я допишеш!