Приказка за златното дете

Имало едно време едно златно дете. Родило се то светло и сияйно в месеца на златното слънце, събрал в себе си топлината на отмиращото лято. То си имало мама, татко и кака. И баба дори имало.Всички те, по някакъв свой начин, обичали детето. Правели, каквото могли. Давали му, каквото имали.

Но имало една Сянка, която пречела на истинската Любов да проникне и да стопли сърцата им. Някаква черна магия слагала перде на очите и душите им. Толкова била мощна, че пречела на истинското щастие да пусне корени. Като невидима пъпна връв се свързвала със всеки един от тях. Сянката била древна, много древна. Никой не знаел, кога се е родила, но било много отдавна.

Поколение след поколение тровела душите на хората и разяждала връзките помежду им.Ден след ден детето растяло, но чувствало как блести все по-слабо. В началото усещало всичко: усещало къде е Сянката, как пуска пипала в душите на големите, а те в неговото малко, но силно сърце. Ах, как знаело още тогава, че има нещо много нередно! Но било толкова малко и безпомощно, а често и само, че нямало как да спре магията. Можело само да слага цветни прегради между себе си и света.

С течение на времето започнало да усеща по-малко и да забравя повече. Да забравя какво иска, да забравя кое е правилно, да забравя как да е щастливо, какво обича … защото всички около него също били забравили.В душата си детето усещало, че нещо не е наред. Но какво точно? Как да разбере? Какво да направи?Минали години. Детето пораснало. Превърнало в момиче, а после в жена. Жената отдавана вече не била златна. Не светела от много време. Не ѝ било леко. Дори ѝ се струвало, че от толкова много пластове вече е забравила истинския си цвят. Загубила го бе дори …А Сянката ..., тя бе станала част от живота ѝ. Винаги скрита и потайна, но вездесъща. Надвиснала като черен облак зад нея, пускала ден след ден отровните си пипала.

Една нощ жената сънувала сън: как се потапя в река, която отмива един по един цветните слоеве, които я пазели, но едновременно с това ѝ тежали и скривали нейната истинска сияйна същност. В съня си, жената излиза на другия бряг на реката светеща и лъчиста, лека и щастлива, както някога много, много отдавна…Събудила се и отворила очи. А с нея се събудил и копнежът да отмие, да разбере, да изчисти, да олекне, да заблести и пак БЪДЕ себе си.

Затърсила жената. Но как се търси сън? "Не се търси, създава се!" - сетила се тя. И така започнала да сънува наяве:

Присънила ѝ се една мъдра стара жена, която бавно нареждала:

– Ще те заведа до реката чедо, що да не те заведа. Но, сама нема да можеш. Помощ ще ти требва.

Жената само това и чакала, защото от много време усещала, че има НУЖДА от друг, че сама не може. А старата продължавала:

– Време требва чедо! И търпение … и може да се окаже, като да не блеснеш съвсем … може да се окаже, че истинския ти цвет е друг, а не тоя дето го мислиш. И смелост требва. И сила. И труд. И постоянство. Но най-важното чедо - Любов требва! С любов към себе си ще се чистиш! С любов ще махаш пласт по пласт. Ще благодариш всеки път, кога изстъргваш нещо. На себе си ще благодариш и на живота, и с любов ще си галиш болното место. Време ще си дадеш. Нема да бързаш. Некогиш рани стават от много търкане! Изчакай раната да зарасне, преди пак да продължиш. Кога зарасне раната от единия цвет, тогава ще лекуваш друга. И не ще можеш сама чедо! Помощ требва да дириш! Не е лесна работа тая. Не е за сам.

И тръгнала мъдрата, а жената след нея. Стигнали реката. А тя била древна и силна. Носела живот, но и взимала … Идвала отдалеко, никой не знаел откъде и носела много, знаела всичко и отивала неизвестно накъде.

– Когато си тежък и напластен, през реката не мож мина. – нареждала бабата. – Така като те слушам, май искаш от другата страна да минеш – криво се усмихнала мъдрата и странна дяволита искра се мернала в погледа ѝ. – Но нема да можеш … отведнага. - добавила тя, като видяла отчаянието в очите на жената. – Ако нагазиш отсега в дълбокото, както си тежка и напластена, ще те понесе реката и не е ясно къде ще те отведе. Ще требва малко по малко, да топиш и миеш. Първо крак, после ръка. Част по част, слой по слой. Там където не можеш сама да стигнеш, за помощ ще повикаш. Все некой ще се отзове. Ако те заболи, пак извикай! Помни: винаги има некой! Не си сама. Но е важно да извикаш – първо, за да чуеш, че и ти имаш глас! И после другите нема как да знаят, че имаш нужда, ако сама не им кажеш. Некои ще подминат молбите ти. Не ги съди! Явно не са тези, които ти требват. Който требва ще дойде. Имай Вера!

И останала жената на брега на реката. Търкала, отмивала искала да светне, да заблести пак и да премине на другия бряг. В началото се чувствала сама, не виждала други. Но после срещнала много хора. Някои си тръгвали, други оставали с нея. Някои за кратко, други завинаги. Едни цапали на плиткото, други плували в дълбокото.Усещала тя, че нагазва все по-дълбоко и по-дълбоко в реката. Понякога губела земята под краката си и се налагало да се връща на по-плиткото. И така много пъти.От много време стои жената в реката. Дали е отмила всичко … едва ли. Старицата беше права, май. Но колкото повече стои там, толкова повече чувства и толкова по-малко Сянката стяга душата ѝ. Много води изтекоха. И черната мина, и жълтата, и синята, и зелената, и червената … и пак, и пак, и пак… Вече не ѝ е толкова важно да премине от другата страна, защото в реката ѝ харесва. Жената започваше да си спомня…Вече усеща какво обича и какво я прави щастлива. Започва да разбира. Олеква ѝ.

Понякога, когато се замисли за всичко, което се случва, криво се усмихва и странна дяволита искра се мярва в погледа ѝ.